Публикувано на: Wed, May 21st, 2014

“Вярвай и не задавай въпроси!” – нестинарското тайнство

nestinari„Вярвай и не задавай въпроси!”. Български учени многократно са получавали този отговор, опитвайки се да стигнат до дълбоките пластове на нестинарството. Ще го чуете и вие, ако решите да научите повече „от първа ръка”. Разбира се, ако разговаряте с някой от малкото посветени в сакралния огнен танц. Някои от хората, които днес влизат в огъня и изпълняват ритуала, го правят като туристическа атракция. Най-често ще ги видите в развлекателните програми по черноморските ни курорти. Пазителите на истинската традиция от Странджа твърдят, че танцьорите използват различни средства, които предпазват краката им от изгаряне. А огъня, който разпалват, бил от дървесен материал, развиващ по-ниска температура при горене.

У нас нестинарството е разпространено в няколко села на Югоизточна България, скътани между труднодостъпните някога брегове на Черно море и гористите хълмове на Странджа планина. Знае се, че някога нестинарската общност била затворена между десетина фамилии, в рамките на които се сключвали и браковете. Защото нестинарството се предава само по наследство. Играта върху огъня е кулминацията на обичая. Прави се два пъти годишно, винаги в рамките на три дена. Предшествана е от подготовка, изпълнена с тайни ритуали. През лятото е около празника на Св. Св. Константин и Елена и се извършва на открито. През зимата – между 18 и 20 януари играят в свещеното огнище, намиращо се в конака (така наричат своя храм). Основният култ е към Св. Константин – земният наместник на Бога. В миналото църквата е преследвала нестинарите заради езическия характер на тяхната култова практика. Поради множеството атаки срещу носителите на традицията, обичаят е бил почти забравен за определен период от време. А нестинарите умишлено не допускали външни хора до себе си. През 30-те години на ХХ век акад. Михаил Арнаудов изучава тайнствения ритуал и има шанса да разговаря с някои от легендарните нестинари. Според него тази практика е свързана със „средноазиатския шаманизъм и неговите екстази, магии, пророчества и чудесни лекувания”. Ученият намира сходства с култа към Дионис и твърди, че става дума за „смесен семитско-гръцки култ”.

„На 1 май, още със започването на Костадиновския месец, както го наричат в Странджанско, участниците в ритуала отиват на гости у главния нестинар” – пише в началото на ХХ век големият наш етнограф Димитър Маринов. Всеки носи ракия, вино, баница и различни храни за общата трапеза, която домакинът вече е подготвил. Гостите му целуват ръка, подреждат „принесеното” и всички заедно отиват в храма – сакралният център в обредността на нестинарството. В по-стари времена храмът или конакът, както най-често го наричат, се намирал в дома на главния нестинар. Димитър Маринов описва ритуала така: „Тук свещеникът е той (главният нестинар) – мъж или жена. Той прекадява иконите и присъстващите нестинари, всеки от които държи в ръката си запалена вощена свещ, донесена от дома…”. След завършването на ритуала се счита, че „силата духовна, вдъхновението от Св. Константин е предадена на всички и те вече стават нестинари”. Следва общата трапеза, на която се уговарят кой каква роля ще има в предстоящия празник.

В българската литература описание на нестинарството намираме в разказа на Константин Петканов, вдъхновил танцовата драма „Нестинарка” от Марин Големинов. През 1939 г., преди да започне работа върху партитурата, младият композитор решава да се потопи в атмосферата на древния обичай. Според написаното от него, той вече бил на изчезване. Съхранявал се в едно странджанско село – Вургари (Българи). Пътуването дотам в онези години не било лесно. Трябвало да вземе корабче от Бургас до Царево, а след това да продължи с кола нагоре в планината, „където в гънките на Странджа било скътано малкото кюмюрджийско селце”.

„Това е празник на Св. Константин и Св. Елена. Техните икони се пазят в една къща на площада, която наричат конак. В навечерието на празника отиват там, под ударите на тъпан запалват свещи, но свещеник вътре не влиза. Нестинарките стоят вътре, пийват си ракийка и от време на време някоя излиза навън, вдига ръце и извиква „Въх, въх, въх!”. Тези възгласи вещаят нещо странно, дори страшно”. Големинов описва процесията с иконите на двамата светци, извършена до местното оброчище под звуците на тъпана, който има значение на свещен инструмент и се съхранява в храма цяла година. Разказва и за хорото, на което всички трябва да се заловят поне за няколко минути – за здраве и успех. „Вечерта, късничко, нестинарите се зададоха” – продължава Марин Големинов. „Разстлаха жаравата и една от тях взе иконата. Прекръсти се и тръгна под съпровода на гайда и тъпан. Накрая нестинарката пребледня, изпадна в транс, „прихвана я”. Защото, ако през деня, ги питаш ще играят ли вечерта, те отвръщат: „Ако ме прихване”. И ги прихваща…”.

Това състояние нестинарите наричат още „изгубване”, според описанието на акад. Арнаудов. Когато успеят „да се изгубят”, получават ясновидска дарба. Хората вярват, че предсказанията им винаги се сбъдват, затова слушат внимателно какво ще изрекат нестинарките. Съхранени са и многобройни свидетелства от хора, присъствали на огнения ритуал и получили чудодейно изцеление.

Възможно ли е това? „Вярвай и не задавай въпроси!” – отговарят и съвременните нестинари.

Снимки: БТА
Източник: bnr.bg

BG_Catalog_9_Edition
С партньорството на:
WP Facebook Auto Publish Powered By : XYZScripts.com