Публикувано на: Sat, Nov 7th, 2015

Черната смърт пред прага на едно село

1Днес туристите се разхождат бавно в прекрасното селище Eyam. Но преди 350 години, по време на чумата е имало ужасно жертвоприношение в града, когато улиците били изпълнение с воплите на умиращите, съобщава bbc.

В течение на седем дни, през август 1667, Elizabeth Hancock губи шестте си деца и своя съпруг. Покривайки устата си с носна кърпичка срещу носещата се смрад, тя завлича телата им до близкото поле, където ги погребва.

Любимите на Hancock били жертва на Черната смърт – смъртоносна чума, която периодично напомня за себе си между 13 и 17 век, убивайки около 150 милиона души. Епидемията между 1664 и 1666 е всеизвестна и е последното голямо огнище на болестта в Англия. Само в Лондон една четвърт от населението му – 100 000 – умират сами.

На фона на разрухата, заспалото село в областта Peak – Eyam, дом на Hancock и семейството й, става място на един от най-героичните актове на саможертва в британската история и една от основните причини чумата да бъде обуздана.

Днес в Eyam, намиращо се на 35 югоизточно от Манчестър, всичко изглежда наред. Децата си берат едри къпини от живия плет извън селото, велосипедистите се засилват надолу по коварните стръмни пътища, а техните возила се плъзват над падащите листа. 900-те жители на Eyam си имат всичко необходимо – кръчми, уютни кафенета и идилични църкви.

Ако се опитате да се пренесете 450 години назад ще видите селото опостушено от Черната смърт. Бихте видяли пустите улици, вратите, намазани с бели кръстове, и бихте чули стоновете на умиращите зад залостените врати.

Чумата застига Eyam през лятото на 1665, когато един лондонски търговец изпраща плат, заразен с бълха, до местния шивач Alexander Hadfield. За една седмица асистентът на Hadfield George Vickers умира в една мъчителна и бавна агония. Не след дълго и останалата част от домакинството се разболява и умира.

Досега чумата се е срещала предимно в южната част на Англия. Ужасяващото е, че заразата е можело да се разпростре на север, унищожавайки други градове и общности, и тогава селяните осъзнали, че има само един начин това да бъде спряно – карантина. С помощта на техния пастор William Mompesson те решили да се изолират, издигайки каменнта граница, заричайки се да не я прекрачват…дори и тези, които нямали симптоми на болестта.

„Това означавало, че те не могат да избягат, ако са в контакт с болестта”, обяснява Catherine Rawson, секретар на музея в Eyam (http://www.eyam-museum.org.uk/), която уточнява детайлите относно това, как селото се е справило със заразата.

Но всичко това значело да бъде изработен добър план как селяните да бъдат защитени вътре в селото, както и тези отвън, а същото време жителите да могат да получават храна и всичко, което им е необходимо за живеене.

В установената от селяните гранична каменна система имало дупки, в които те поставяли монети, напоени с оцет, тъй като се вярвало, че той действа като дезинфектант. Търговците от съседните села можело да събират монетите и да оставят месо, зърно и дребни украшения в замяна.

И днес тази каменна граница може да бъде видяна на около половин миля от селото, а плоските необработени камъни са атракция и днес, дупките в тях са загладени под напора на времето и детските пръсти, бъркали вътре. Сребърните монети проблясват отвътре, поставени там от туристите в памет на чертвите на чумата.

Това е една от многото лесни разходки, които посетителите могат да си направят в околността на селото. Има и друг стръмен път, страхотен преход от една миля, минаващ измежду борове и дъбове по посока на извора Mompesson на юг.

Как жителите на селото са приели новината, че ще бъдат под карантина е спорно. И въпреки че някои селяни са се опитали да напуснат изглежда повечето от народа Eyam приели стоически да останат, сключвайки сделка с Бог.

Дори някои от тях да са напуснали, едва ли са били приети с отворени обятия другаде.

Със смъртта на мнозина започнал и упадакът на селото. Пътищата се рушали, изоставените градини буренясвали. Посевите били зарязани из полетата, а селяните трябвало да разчитат на храна, доставена от хората от съседните населени места. Те заживяли със смъртта, спотайваща се зад ъгъла, без да са сигурни , кой да се моли за откопчване от една неразбираема болест. Заразата от 1665 прилича твърде много на Еболата от 2015, разбира се, без здравните познанията и без налична ваксина.

Били взети специални мерки за неразпространението на заразата. Но всъщност, през първата половина на 1666-та, 200 души починали. След като каменоделецът на селото починал жителите нямали избор освен да подготвят собствените си надгробни камъни. Хора като Elizabeth Hancock изгаряли близките си починали, влачейки телата им по улиуцата и овързвайки ги с въже, за да бъде избегнат контакт с болестта.

Църквата също се опитвала да ограничи разпространението на заразата чрез специални богослужения, но въпреки това през авуст 1666 ефектът от чумата бил опостушителен – 267 от 344 души измрели. Днес се приема, че онези, които тогава не са се заразили са имали хромозома, която ги предпазвала от разболяване.

Други пък вярват, че суеверни ритуали като пушене и горещи молитви ги спасявали от напастта.

След 14 месеца заразата отминала сама, така внезапно, както се била и появила. Животът бързо се върнал в нормалното си русло, а търговията също живнала, защото основният източник на богатство бил твърде ценен, за да се игнорира.

Днес Eyam е предимно свързващо градче между Шефийлд и Манчестър, въпреки че в района си съществуват фермите, останали непроменени през вековете.

Най-драматичните детайли от онези времена си остават зелените паметни плочки, които бележат къщите, нападанти от чумата, както и списъците с хората, покосени от заразата.

Знаците остават, за да напомнят на северняците, че те и предците им най-вероятно дължат животите си на тези смели хора, жителите на Eyam.

BG_Catalog_9_Edition
С партньорството на:
WP Facebook Auto Publish Powered By : XYZScripts.com